Баси...
Знаех си, че ще стане нещо такова...
Предчувствах го...
И сега съжалявам

It's been a while...

       Мина толкова много време от последната ми публикация ( която по ирония на съдбата се състои само от една дума ), а имам толкова много да кажа и почти никакво време да събера мислите и чувствата си, да ги подредя в логически свързани изречения и да ги запиша.

       Но по-ироничното или може би трагичното ( а най-вероятно траги-комичното ) в цялата ситуация е, че, когато нещата поулегнат, мине малко време, дори и ден, дори и час, вече губя музата си и не зная какво да ви напиша... И не, не искам да творя стихове, а чисто и просто... чисти и прости изречения.

        И все пак, днес някакси успях да задържа "музата" в себе си...

        Мислех си за най-скорошните събития, по-скоро тълкувах ( или поне се опитвах  ) скритото в тях, но нещо ме кара да вярвам, че дълбоко греша за всичко... И започвам да съжалявам за тази присъща на всички жени нужда да тълкуват, да търсят, да свързват всеки един детайл с другия, въпреки че те нямат никаква връзка.

         

       Означава ли нещо, въобще, онази прегръдка? И онази, и другата? За него. Имат ли значение те   за него? Не мога да го попитам, самата аз не знам с какво значение са те за мен, но искам да знам. Знам, че, каквото и да имаме е просто приятелство... за него. И въпреки това, вътрешно изгарям от хилядите въпроси, прескачащи един през друг в главата ми. А знам, че не трябва, защото ... nothing's ever meant to be...